На 9 септември 2025-та Любен Апостолов ще навърши 90 г. Но, както се казва, възрастта не му личи и не е изгубил желанието си за живот и контакт с хората. Запазил е и спомените от своя професионален път, извървян почти изцяло в някогашния цех „Плетиво“ прераснал във фабрика „Петрунка“, сега „Лилия С“. Той е толкова свързан с основната дейност на предприятието, че тя се е превърнала и в псевдоним, неизменно вървящ с името му. И остава не просто хоби и професия, а смисъл на целия му живот.
Отличен професионалист, член на Задругата на майсторите, активен участник в работата на ОФ, дългогодишен читалищен деятел, носител на много медали и други награди и на званието „Почетен гражданин на гр. Своге“.
Нашият разговор в спретнатия му дом е на тема „Своге – 60 г. град“. „Градът растеше и се развиваше, а с него и ние – започна той. – Дойдох от Лесковдол в Своге да уча в гимназията. Тя още беше само в крилото, строено през 1923 г. В старата сграда на МВР пък беше първото ученическо общежитие. На мястото на сегашния пазар имаше товарище – добитите въглища в мината се товареха на влакове, беше доста прашно. Площадът в центъра и читалището още ги нямаше – там минаваше главната улица и се намираше сградата на администрацията на Ребровското горско стопанство, където работих 2 г. като касиер. Помня как вземах тежката чанта със заплатите на 50-60 човека и с шофьора поемахме към селата – днес плащам в Ябланица на работниците, преспивам там, на другия ден – на бригадата в Огоя, преспивам и там и на третия ден минавам през Буковец, Кантона, Осеновлаг… Тогава в целия район се извършваше залесяване и бригадите бяха доста. И въобще не ми е минавало през ума да се страхувам, че нося толкова пари.
После започнах работа в Промкомбината. Живко Митов бе създал бригада от няколко плетачки за надомна работа – ръчно плетиво. Скоро възникна цехът за плетиво, който се помещаваше в старите бараки в кв. Дренов. Имахме 4 плетачни машини. Междувременно бях завършил и текстилен техникум, професията на плетач ми харесваше и след няколко месеца ме направиха отговорник. От ръчното плетене на чорапи, ръкавици и детски дрешки в началото, постепенно започнахме да изработваме и дамски трикотаж.
С времето производството се разшири. Докарахме още машини, започнахме да участваме на републикански договаряния за продукцията. Това ни даде възможност да се запознаем с новите, модерни производства, разширихме контактите си и успяхме да закупим няколко машини от Петрич и Етрополе.
Тогава съществуваше и ДСО „Рила“ и при среща със зам.-директора в качеството ми на началник цех получих предложение за още машини и за обмяна на опит с германска фирма, за да внедрим в производството и по-модерни автомати.
Отидохме в огромно предприятие, оборудвано с електронна техника в град Ротинген. Беше някъде около 60-те или 70-те години на миналия век. За две седмици като гост на тази фабрика научих много неща, запознах се донякъде и с програмирането. Тогава доставихме две, на другата година – още три модерни машини и така започнахме машинно плетиво. Работниците се увеличиха до стотина и постепенно цехът стана един от водещите в промкомбината.
Когато цехът за картонаж се изнесе в новопостроения завод в кв. Слатина, ние се преместихме в неговата база на старото футболно игрище в града. Вече бяхме в системата на ДСО „Рила“. Така се създадоха условия производството да се разшири и цехът да прерасне във фабрика. Директор стана инж. Мария Исаева. Като началник цех изкарах стажа си до пенсионирането“.
Какво още си спомни вече възрастния човек за живота в града от средата до края на миналия век? Както и другите негови съвременници не пропусна да спомене кварталната организация на ОФ. Тогавашният младежки дом е на тази територия и това дава възможност да се използва базата за събрания, срещи, сбирки и литературни четения. Активно се участва в селскостопанските бригади, в помощ за водоснабдяването и прокарването на трасето за полагане на телефонните кабели.
„Своге много се промени пред годините, откакто е град – завършва разговора Любен Апостолов. – Иван Вазов, който си е купил навремето парцел на нашата улица, сигурно щеше да съжалява, ако беше жив, че не се е заселил тук. Градът продължава да се развива и бъдещето му вече е в ръцете на младото поколение“.
На сбогуване отваря вратата на своята спалня да ни покаже едно голямо богатство, което грейва с цветовете на дъгата – вълнените чорапи, изработвани от него за различни танцови състави и за приятели. А красивите шевици по тях са пренесени през годините, за да съхранят традициите. И изтъканите от него престилки грабват погледа. На такава красота можеш само да се възхищаваш. И на умението на този човек, който продължава и сега да твори. Нищо, че е навлязъл в своята 90-годишнина. И тази любов към красивото, и желанието да го запази за поколенията му дават сила.
