Дошъл в Своге от село, името на което е само с една буква различно от това на нашия град – Своде, Ботевградско. След казармата първо работил като шофьор, после поддържал агрегат в Кремиковци, където тъкмо били започнали геоложките проучвания.
В Своге дошъл през 1958 – 1959 г. и започнал работа в „Геоложки проучвания“. После се грижил за поддръжката на транспортните ленти на товарната гара в центъра на Своге.
Веднъж наблизо минал началникът на пощата по това време Борис Божилов и, впечатлен как младия мъж се справя с повредата на товарния автокран, го поканил на работа в районната станция. Иван вече бил завършил задочно техникум „Киров“ и бил правоспособен електротехник.
„Ще ни дойде агрегат за верига 30 – връзка София – Враца – Михайловград. Трябва ни човек като теб“ – казал началникът. Подвоумил се Иван, защото в жп-то освен заплати имало и безплатни униформи и билети, после се съгласил.
Така започнала кариерата му тук – отговарял за изправността на агрегата, от който при спиране на тока зависела безпроблемната работа на телефоните и телексите чак до Враца и Михайловград.
– Дотогава не бях говорил по телефон – спомня си с усмивка Иван. – Телексите се поддържаха от техник от София. Като дойде първия път аз се завъртях около него и само гледах.
Втория път го попитах може ли да ми обяснява какво прави. Така се научих сам да поддържам телекса, после и телефоните.
По това време бай Сандо (Александър Петков) беше техник за целия свогенски район, който се раздели на две и се откри градската телефонна мрежа.
Първоначално телефонните постове в Своге бяха около 300, а желаещите непрекъснато се увеличаваха. Към 1980 г. направихме разширение с допълнителна градска мрежа и тогава се откри автоматичната телефонна централа. Всички в града искаха да имат телефони. Как стана разширението?
От София дойдоха представители на проектантска организация, взеха плана на Своге и решиха кабелизацията да се вкара подземно. Обиколихме с тях навсякъде. В кв. Дренов само управлението на мина „Антрацит“ имаше телефон.
В кв. Джиджовица нямаше нито един. В кв. Старо село единствено болницата беше с телефонна връзка. В центъра на Своге само техникът бай Сандо, който поддържаше мрежата, имаше телефон.
После неговият телефон стана и мой – така наречения дуплекс – и на двамата ни звъняха по него. След време един абонат отпадна по някаква причина и аз получих собствен телефонен пост, чиито номер беше 300.
Предвидените средства за строителството бяха до 1000 лева. Направих сметка, че пощата е в центъра на града и който има нужда може да отиде там да говори по телефона, а кварталите са отдалечени. Предложих трите квартала да бъдат окабелени. Послушаха ме, направи се план и започнахме разширението…
Тогава Цветан Кръстанов поема АТЦ – то, а Иван Нетов – градската мрежа. За една година са откриват 300 нови телефона. „Удвоихме броя на телефоните“ – спомня си днес възрастният човек.
Не била никак лесна тази професия, защото се работело и при тежки зимни условия. Един случай през годините е останал в спомените на Иван и до днес.
Съобщили веднъж за повреда по верига 30 за Враца. Заминал един от техниците, стигнал до „Каличина бара“. До там било задължението за поддръжка на веригата от свогенските техници. През цялото време двамата с Иван били в телефонна връзка и от направените проби се установило, че повредата не е на наш терен, а някъде по трасето по-нататък.
Междувременно започнала снежна буря, а само който е бил през зимата в Балкана знае колко дълбоки са преспите там. Разговаряйки с колегата си, Иван разбрал, че той не може да се прибере сам и трябва да се търси помощ.
Обадил се на няколко места, но никой не се наел да рискува. Продължил да търси изход. Накрая трябвало с трактор да се преодолеят навяванията и да се прибере измръзналия техник, който едва не изгубил живота си.
И така минали почти 20 години – време, в което Иван е част от колектива и историята на пощата в града. След още 5 години работа като техник в мините се пенсионира.
Днес той има съвременен телефон. Дори два. Единият е непрекъснато в джоба му. С усмивка споделя: “Техниката непрекъснато върви напред. И да ми се говори сега по стационарен телефон няма да нося кабела на рамо“.
После припомня как предишното поколение като отиваше на почивка уговаряше с близките си кога ще се чуят. В уреченото време се даваше поръчка в тамошната поща, после телефонистката извикваше: “ За Своге в кабина №…. “ и тогава се провеждаше разговорът.
„Може и да звучи смешно, но така беше в началото“ – спомня си Иван Нетов. Радва се, че сегашните служители на пощенската станция го познават и се поздравяват. Удовлетворен е, че е работил много и че не са го забравили. На тях и на всички съграждани пожелава здраве и успех в живота.
