– Г-н Николов, времето все повече ни отдалечава от Александър Вутимски. Забравя ли се вече поетът, неговото творчество?
– Ако трябва да бъдем точни, Вутимски много късно беше изваден на показ, така да се каже. Бяха минали доста години след смъртта му. В Своге почти никой не знаеше нищо за него, когато през 1958 г. дойдох на работа тук.
За пръв път бях чул името на този поет, което се произнасяше с особено уважение и преклонение като талант, от преподавателката в университета Розалия Ликова. На една нейна лекция тя много емоционално разказваше за него и тогава чух, че това е един от най- талантливите поети на своето поколение.
По-късно в разговори с известния поет и писател Веселин Андреев чух също изключително ласкави думи за Вутимски. Не бях чувал обаче, че той е от Своге и мнозина смятаха, че е роден в София.
Веселин Андреев с много мило, топло, честно отношение се отнасяше към свогенския поет. В поколението на Вутимски бяха още Богомил Райнов, Радой Ралин, Веселин Андреев, Богомил Ноев, Славчо Красински – известни български писатели, които са общували в един литературен кръг.
– Кое е отличавало Вутимски от останалите?
– Още тогава Ал. Вутимски е правел впечатление със своята оригиналност в поетичния изказ. Той е отбягвал много внимателно шаблона, бил е освободен в поетичния си изказ и дори е оказвал влияние на хората около себе си.
– Ранната му смърт не го ли митологизира до известна степен?
– Не може да се каже, че е митологизиран, защото неговите най-вече поетични творби бяха събрани и показани доста години след смъртта му. Неговото творчество, съпоставено с творчеството на много писатели, поети по това време, го извисява със своята чувственост, с оригиналния си поетичен образ, с римите, с ритмообразуванията. Това го прави оригинален.
– С какво е най-ценен като творец?
– Най-ценен е със своята човешка откритост и топлота, с желанието си светът да стане по-красив и по-добър. Това е била неговата мечта. Той се е стремял към постигане на благородство във взаимоотношенията. Ако повече хора живеят със желанието и стремежа всичко да е красиво край тях и отношенията им да са чисти, светът ще бъде по-съвършен.
– Ако Вутимски живееше в сегашното време щеше ли да бъде същият?
– Чувал съм подобен въпрос за Ботев. Времето решава всичко според мен, то моделира и то разрушава. Така че Вутимски може би щеше да стане още по-голям поет, да влезе в литературата на по-голяма висота, макар че и сега му е отредено това място. Анализаторите, литературните критици са успели, макар и със закъснение, да направят извлек от това, което е създал, да го съпоставят с другите и да го откроят.
– Вие сте носител на литературната награда „Александър Вутимски“. Това задължава ли Ви?
– Аз съм носител на тази награда не за това, че съм пристрастен към творчеството му, макар че много го ценя и ми допада. Преди всичко тя ми бе връчена заради отношението ми към родния му край, където се е зародило и неговото творческо начало.
В моята поезия и проза отразявам бита, душевността, нравите и характерите на хората от този край.
– Съвременните, младите творци на какво могат да се научат от Александър Вутимски?
– От него могат да се научат преди всичко на особеностите в изграждането на поетичната форма, на художествено майсторство, Могат да се научат па откровеност, чистота и човечност. А литературата и изкуството ратуват за хармония в човешкото общество, която се постига с чисти и откровени дела и чувства.
– Кой спомен, свързан с името на свогенския поет, е останал трайно в паметта Ви?
– През 1968 г. организирахме в Своге първия окръжния празник на поезията и го свързахме с неговата годишнина. До тогава нищо не бе правено и не се знаеше много за Вутимски. Тогава доведохме в града доста писатели – връстници, сподвижници, приятели на поета. Направихме шествие с факли начело с духовата музика на града от училищния двор до родната му къща, където сега е ОДЗ „Ал. Вутимски“.
Тогава Калина Малина запали огъня на поезията и заедно с Петко Томов положихме венец. Открита бе и паметна плоча на къщата. Преди това се проведе и литературно четене. Тогава свогенци откриха своя поет.
– Защо трябва да се гордеем с него?
– Когато преди 2 години кметът на общината Емил Атанасов връчи първата литературна награда на името на Вутимски на Богомил Райнов, писателят каза: „Ние със Сашо бяхме близки приятели и родени по едно и също време. Тази голяма група от писатели, в която участвахме, създаде гръбнака на българската литература. Но трябва да призная, че Вутимски беше най-талантливия между нас“. Тази оценка е повод да се гордеем, че поетът е наш съгражданин.
Поместваме интервюто с малки съкращения
