Казвам се Ангелина Младенова Николова, по баща Китанова. От 1964 година живея в град Велико Търново, където завърших висшето си образование и създадох семейство. Детството и юношеството ми са преминали в родното Своге. Мои родители са Тонка Гочева – Китанова и Младен Китанов – дългогодишни учители в гимназията на Своге в периода между 50-те и 80-те години на миналия век.
Баща ми преподаваше по рисуване. Той беше художник. Талантът си явно бе наследил от своя баща- майстор каменоделец. Първоначално е един от малцината избрани, на които е дадена възможност по онова време, да учат изобразително изкуство във Флоренция, Италия. След избухване на Втората световна война, благодарение на папски декрет, се завръща в България. Тук учи и се дипломира в Художествената академия в София. Цветни и многобройни бяха спомените му от периода на следване в чужбина.
В България получава и втора специалност – педагогическа /география/, откъдето са и задълбочените му познания в тази област. Бе страстен почитател на Искърското дефиле и познаваше всяко едно негово кътче. Буквално ставаше и лягаше с прекрасната гледка към планината и Искъра, щедро разкриваща се от дома ни на ул. „Искър“ №1. Тези, които го познаваха добре, се ползваха от енциклопедичните му знания по география и история, както и имаха щастието да се докоснат до тънкото му чувство за хумор. Лесно намираше общ език с всякакъв тип хора – умееше да говори, както съвършено книжовно, така и изключително цветущо с характерния за онзи край диалект. Всъщност той беше истински радетел на чистия и правилен български език, а употребата на чуждици в него го дразнеше. Интересно какво ли би казал за днешния начин на изразяване, където всяка втора дума е чуждица?! Родителите ми бяха със специално отношение към литературата. Вкъщи имахме голяма библиотека с различни произведения – западни класици и най-вече книги на големите български писатели, всички те грижливо подвързани от татко, подписани и съхранявани като ценни произведения.
Един от ярките ми детски спомени е характерната миризма на маслени и темперни бои, която излъчваха дрехите му – сякаш миризмата беше пропита в кожата. Голяма част от деня татко прекарваше в ателието си. То се намираше на ъгъла на училищната сграда, в съседство с киносалона. Беше просторно и отрупано с всякакви бои, платна, четки, картини, лакове, табла, портрети…. На дългата маса не липсваше артистичен безпорядък, но именно това ме привличаше и с удоволствие посещавах тази ухаеща на изкуство обител. Днес натюрморти, рисувани от моя баща, допълват интериора на дома ни във Велико Търново.
Много интересни за мен бяха и татковите спомени за военната му наборна служба. Именно тогава, по време на отбиването й, се сприятелява с Борис Вапцаров – брат на големия наш поет Никола Вапцаров. Помня, бях в 7-ми клас, когато татко организира една знаменателна среща на Струпецкия манастир със семейството на Борис Вапцаров. Той присъстваше често и на Ботевите тържества в с. Батулия като почетен гост. Татко организираше и много ученически екскурзии. От една такава в Банско имам ярък спомен за посещение в къщата на баба Елена Вапцарова. Все още звучи в ушите ми оживеният разговор между татко и майката на великия наш поет.
Най-романтичният период в живота на моите родители съвпада с бомбардировките над София по време на Втората световна война, когато всъщност се и запознават, а година по-късно се венчават в Черепишкия манастир.
Моята майка Тонка Михайлова Гочева – Китанова, която всички познаваха като взискателен учител, за мен бе просто „мамчето“. Тя губи своята майка на съвсем малка възраст и остава полусирак. Баща й /моят дядо/ се ползва от привилегията на военно инвалид от Балканската война в тогавашното Царство България. Когато е в юношеската си възраст, майка е приета в девически пансион и завършва класическа гимназия в София, което се е отразило на разностранните й знания и интереси занапред. Помня, че с еднаква лекота се справяше с език, математика, химия, физика, музика… Дълги години беше и хорист в смесения хоров колектив. Самата аз съм присъствала като съвсем малка на хоровите й репетиции. Любознателността й беше нестихваща – дори в напреднала възраст, вече над 60 годишна, тя учеше втори западен език – английски.
След класическата гимназия продължава обучението си в СУ „Климент Охридски“, специалност „немска филология“. Интересен за мен факт е, че преди да вземе решение за изучаване на немски език, е имала възможност да избира между филология и медицина, като изборът й пада именно на немския език.
Моята майка е първата учителка па немски език в гимназията на Своге. Нейните възпитаници, ползвали се от знанията й по немски, са стотици. Майка лесно намираше път към младите хора, включително и към своята внучка /моята дъщеря/, която обучаваше по немски от съвсем крехка възраст. Споменът от детските си години, прекарани в Своге при баба и дядо, дъщеря ми е съхранила в свои стихове.
За мен моята майка беше пътеводна светлина. Тя ми завеща посока, която следвам и до днес. Притежавам качества и от двамата си родители, но самата аз не умея да рисувам. Това умение обаче определено съм предала на техните потомци – на моята дъщеря и най-вече на техния правнук, който е лекар, но със специално отношение към изобразителното изкуство и с подчертан усет към красивото.
Родителите ми починаха на 85-годишна възраст. И двамата – през есента. Татко – 1999 г., а майка – 2005 година. Вече изминаха много години, откакто не са на този свят. И да:
Времето неумолимо тече, но не може да заличи ярката следа, която оставиха.
