Александър Вутимски е роден на 30 август 1919 година в Своге в семейството на Коце Вутов Вражалски. „Жълтата гостенка” – туберкулозата, за кратко време отнема цялото му семейство. За по-малко от година покосява родителите и двама от братята, а по-късно и единствената сестра.
Александър Вутимски живее обидно малко, при това в бедност и нищета. Било му е чудовищно тежко навярно, защото притежавал изострени до болка сетива и способности на духовен аристократ.
Малкият Сашо остава кръгъл сирак на 10 години и е приет в сиропиталище. По-късно го приютява единственият оцелял от братята му – Кирил. Той е музикант и обитава съвсем скромно жилище. В сиромашкия си живот Александър Вутимски пребивава у различни приятели в отделни периоди от нерадостното си израстване.
Александър учи до трето отделение в Своге, а после продължава в София. През 1937 година завършва Първа мъжка гимназия в столицата. От 1938-ма учи класическа филология в Софийския университет, но само след година заболява от туберкулоза и прекъсва учението си.
Първите му творчески изяви са свързани с ученически и други издания. Изцяло се посвещава на литературата и по-специално на поезията, макар че пише и проза.
„Самият живот го вдъхновяваше, всяко нещо, което виждаше – улиците, булеварда, моста, стареца, детето, дъжда”, разказва поетът Александър Геров. Изучава усърдно френски език, за да чете и рецитира любимите си творци в оригинал. Според Радой Ралин „ако Вутимски се бе отдал на театъра, би станал чудесен актьор”.
Александър Вутимски умее да се освобождава от потискащото всекидневие на самотник и на воля се възвисява в ритъма на танците от любими мелодии. Неговите приятели си спомнят: „Танцуваше като бог” (Александър Геров).
Учудване предизвиква и музикалната му дарба. Той присъства често на репетициите на Държавната филхармония, където брат му Кирил свири на фагот. Запаметява и възпроизвежда мелодиите на цели композиции.
Александър Вутимски има и изпълнителски репертоар от около 30 песни. Освен да рецитира, Сашо обича и да говори за поети и художници, които са имали бурна съдба и познавали далечните пътища. И вероятно е мечтаел за такива пътища, защото все си измисля в песни и приказки далечни архипелази, океански вълни и лунни залези. Но Вутимски познава само няколко софийски улици и площади и Своге, Гара Бов, Берковица и неговия последен дом – санаториума в Сурдулица.
Талантът и артистичните способности обаче не отвеждат Вутимски сред елита на литературните среди през 30-те години на миналия век. Той не може да се изхранва само пишейки и публикувайки. Затова работи всичко каквото намери, дори и като надзирател в каменоломна.
Александър Вутимски не можа да ни даде всичко което можеше, да ни каже това, което искаше да ни каже, защото на 23 септември 1943 година умира в санаториум в гр. Сурдулица, едва 24-годишен.
Но от стиховете му ни достигат чистотата, нежното чувство и ударите на изстрадалото му сърце. Така както живя, така както страда, той остава загадка и разногласие.
За кратките си 24 години той успява да остави следа като един от най-озарените и свободни индивидуалности в нашата култура. И дано нашите деца и внуци наистина да влязат в следата и да продължават да отдават дължимото на заслужилите и да чувстват гордостта от думите на Вутимски:
МОЯТА СТРАНА
Да вървиш под простори лазурни,
да прескачаш гори, планини –
ту през вятър и грохотни бури,
ту през слънчеви, весели дни.
И да гледаш усмихнат земята
със разтворени, ведри очи.
Долу хора работят в полята.
Самолет в синината бръмчи.
О, пред мен е земята просторна!
Аз съм влюбен във свойта страна!
Аз съм влюбен във нейните хора,
любовта и скръбта им познал.
Равнини и машини, и хора…
Към възторжен и слънчев възход
ний вървим и вървим неуморно…
Вярвам в тебе, мой беден народ!
