92 г. от рождението на Александър Вутимски

За Александър Вутимски – този чародеец на поетичното слово, е писано много и неговото творчество отдавна е заело заслужено място в националната ни литература. И най-ярките ни поети и литературоведи още приживе са забелязали и признали неоспоримия му талант.
Родил се в средата на лятото на 1919 г. и прекарал детството си в нашето живописно Своге, понесъл на крехките си рамене трагичната участ на семейството, покосено от мизерията и неизлечима болест, той поема към големия столичен град. Поема натам с жаждата за повече знания и човечност, със сърце – жадно за красота и обич, обърнато към най-светлите пориви и трепети на живота.
Още като гимназист, нарекъл себе си Синьото момче, макар и с болни гърди Вутимски се озовава устремно в светлите кръгозори на родната ни поезия. И днес, докоснем ли се до неговата изящна словесност, веднага ни облъхва магията на светлите стремления, наситени с дълбоки чувства, нежни видения, жадувани мигове и поетични образи. Това е така, защото поезията на Вутимски извира  направо от чистата му душа, изпълнена с вътрешен патос и огън. Мисълта на поета е остра, страстта към творчеството – неугасима. Стихът, понякога  накъсан и задъхан, наситен с болката – неговата и на времето му, с мълчаливи паузи и недоизказаност,е завладяващ.
Поетът още отрано е отхвърлил пошлостта и подражанието, маниерниченето и снобизма. Неговото светоусещане е приковано преди всичко към града. В строфите му се оглеждат тъжните софийски улици, вечерните фенери, светлините и сенките на заобикалящия го кръгозор, облъхва ни свежият полът на дъжда, пронизва ни студеният вятър, понесъл белите вихрушки.
Трагичен и кратък е пътят на този наш нежен и изящен поет. Ние, свогенци, с право се гордеем с него и сме му издигнали паметник в центъра на града, край който в дните около рождения му ден полагаме свежи цветя. Нека прочетем и неговите стихотворения, които ще ни потопят в магията на словото му и ще ни разкрият отново светлите пориви на  душевността на Александър Вутимски.

Никола Николов
носител на Националната награда на името на поета

СИНЬОТО МОМЧЕ

Било е сън момчето от сребро,
със синята фуражка и пагоните.
Да разговарям със звезди и котки
причината навярно е във рома.
Не съм живял във двор между дърветата
под облаци и залези оранжеви.
За сребърно момче съм взел портрета
на негъра от френски календар.
Бълнувал съм пияни златни ангели.
Не е валяло, а съм слушал дъжд.
Било е тъмно, а съм виждал залез
и съм целувал не ръце, а стълбове…
От синьото съм съзерцавал сам
очи въображаеми и устни,
и празни чаши, и сълзи, и танц…
Пиян съм бил, разбирам, бил съм луд.
Не те очаквам вече… Ти ще тръгнеш ли
със слънцето, което си отива?
Нима отново ще залезеш ти
без пламъци, без кръв и сълзи…
Пътувай, угасни във здрача, козирувай на дъжда.
Не те целувам, аз не плача пак, не се усмихвам.
…Въображаем ангел бил си ти – уви!
И ти залязваш.
Но синьото момче не е било
момче от синя шапка и сребро
с очи на южен танц,
пияното момче, което шепне отдалече: Саша –
И тая нощ –
…Ах, старият фенер ме водеше към черквата
под нощен хоризонт.
Кубета от мъгла, кубета от луна и зима.
И аз съм паднал на снега
под две очи, студени и безмълвни…
Полиция! Полиция!
Спасете ме от мойте спомени.
Стражар!
Кажи да стане ден…
Но аз не ще плача…
Възможно синьото момче не е било.