Александър Вутимски

За Александър Вутимски – този чародеец на поетичното слово, е писано много и неговото творчество отдавна е заело заслужено място в националната ни литература. И най-ярките ни поети и литературоведи още приживе са забелязали и признали неоспоримия му талант.
Родил се в средата на лятото на 1919 г. и прекарал детството си в нашето живописно Своге, понесъл на крехките си рамене трагичната участ на семейството, покосено от мизерията и неизлечима болест, той поема към големия столичен град. Поема натам с жаждата за повече знания и човечност, със сърце – жадно за красота и обич, обърнато към най-светлите пориви и трепети на живота.
Още като гимназист, нарекъл себе си Синьото момче, макар и с болни гърди Вутимски се озовава устремно в светлите кръгозори на родната ни поезия. И днес, докоснем ли се до неговата изящна словесност, веднага ни облъхва магията на светлите стремления, наситени с дълбоки чувства, нежни видения, жадувани мигове и поетични образи. Това е така, защото поезията на Вутимски извира  направо от чистата му душа, изпълнена с вътрешен патос и огън. Мисълта на поета е остра, страстта към творчеството – неугасима. Стихът, понякога  накъсан и задъхан, наситен с болката – неговата и на времето му, с мълчаливи паузи и недоизказаност,е завладяващ.
Поетът още отрано е отхвърлил пошлостта и подражанието, маниерниченето и снобизма. Неговото светоусещане е приковано преди всичко към града. В строфите му се оглеждат тъжните софийски улици, вечерните фенери, светлините и сенките на заобикалящия го кръгозор, облъхва ни свежият полът на дъжда, пронизва ни студеният вятър, понесъл белите вихрушки.
Трагичен и кратък е пътят на този наш нежен и изящен поет. Ние, свогенци, с право се гордеем с него и сме му издигнали паметник в центъра на града, край който в дните около рождения му ден полагаме свежи цветя. Нека прочетем и неговите стихотворения, които ще ни потопят в магията на словото му и ще ни разкрият отново светлите пориви на  душевността на Александър Вутимски.

Никола Николов
носител на Националната награда на името на поета

СИНЬОТО МОМЧЕ

Било е сън момчето от сребро,
със синята фуражка и пагоните.
Да разговарям със звезди и котки
причината навярно е във рома.
Не съм живял във двор между дърветата
под облаци и залези оранжеви.
За сребърно момче съм взел портрета
на негъра от френски календар.
Бълнувал съм пияни златни ангели.
Не е валяло, а съм слушал дъжд.
Било е тъмно, а съм виждал залез
и съм целувал не ръце, а стълбове…
От синьото съм съзерцавал сам
очи въображаеми и устни,
и празни чаши, и сълзи, и танц…
Пиян съм бил, разбирам, бил съм луд.
Не те очаквам вече… Ти ще тръгнеш ли
със слънцето, което си отива?
Нима отново ще залезеш ти
без пламъци, без кръв и сълзи…
Пътувай, угасни във здрача, козирувай на дъжда.
Не те целувам, аз не плача пак, не се усмихвам.
…Въображаем ангел бил си ти – уви!
И ти залязваш.
Но синьото момче не е било
момче от синя шапка и сребро
с очи на южен танц,
пияното момче, което шепне отдалече: Саша –
И тая нощ –
…Ах, старият фенер ме водеше към черквата
под нощен хоризонт.
Кубета от мъгла, кубета от луна и зима.
И аз съм паднал на снега
под две очи, студени и безмълвни…
Полиция! Полиция!
Спасете ме от мойте спомени.
Стражар!
Кажи да стане ден…
Но аз не ще плача…
Възможно синьото момче не е било.

3 Коментара

  1. […] За Александър Вутимски – този чародеец на поетичното слово, е писано много и неговото творчество отдавна е заело заслужено място в националната ни литература. И най-ярките ни поети и литературоведи още приживе са забелязали и признали неоспоримия му талант. svoge.com […]

  2. […] За Александър Вутимски – този чародеец на поетичното слово, е писано много и неговото творчество отдавна е заело заслужено място в националната ни литература. И най-ярките ни поети и литературоведи още приживе са забелязали и признали неоспоримия му талант. svoge.com […]

  3. Александр Вутимски, „Болгария“

    Твоё высокое что древность небо.
    Твоя земля под солнцем тихим.
    Сегодня исповедуюсь тебе я,
    негромок верно будет стих мой.

    Люблю тебя, милы твои преданья
    о Марко-королевиче свод песен*.
    Пещер твоих урок мне интересен
    о чудесах святого Иоанна.

    Люблю твои фонтаны, где на камнях
    дарителей начертаны заветы:
    паломников смиренье нам на память–
    здесь Русалима местные приметы.

    Люблю твоих монастырей узоры
    и тихие их, кроткие часовни,
    их алтари и выцветшие фрески–
    иконописцев древних зарисовки…

    …резьбу твою, и праздничные платы,
    сукманы**, вышитые канителью,
    и рюмки… праздники твои богаты–
    зачат я с ними, вскормлен этим млеком.

    Безмолвная, красивая и древняя Болгария,
    под золотым твоим былинным небом
    я словно детка сыт вечерним хлебом
    и сплю в родном своём старинном доме.

    перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
    * о Марко-королевиче см. по ссылке http://dic.academic.ru/dic.nsf/brokgauz_efron/64982/Марко ,в частности :“… В болгарской народной поэзии также немало псен о Крале Марко (ср. сборник Ив. Богорова, “Български народни песни”, София 1879), вследствие чего болгары оспаривают принадлежность сербам этого героя южно-славянской поэзии. Бесспорно, сербы имеют на него преимущественные права, как по числу народных песен и сказаний, так и по историческим основаниям“;
    ** сукманы– домотканые юбки из грубой шерсти,–прим.перев.

    България

    Небето ти е старо и високо.
    Земята ти е слънчева и тиха.
    Сега ще ти разкажа, както мога,
    една безшумна изповед във стихове.

    Люблю тебя, милы твои преданья
    о Марко-королевиче свод песен*.
    Пещер твоих урок мне интересен
    о чудесах святого Иоанна.

    Обичам теб и твоите предания,
    и песента на Марко Кралевити.
    Ще ми напомнят дълго пещерите ти
    за чудесата на свети Ивана.

    Обичам твойте каменни чешми
    със надписи на стари благодетели,
    които чак от Ерусалим
    донасяли смирено даровете си.

    Обичам твойте манастири шарени –
    и тихите им, кротки параклиси
    със избелели фрески и олтари,
    рисувани от стар иконописец.

    Резбите твои, пъстрите забрадки,
    сукманите, извезани със сърма,
    и бъклиците, светлите ти празници,
    с които съм заченат и откърмен.

    Безмълвна, стара, хубава България,
    под златното ти, приказно небе
    аз дишам твоя здрач като дете,
    което спи във стара, родна къща.

    Александър Вутимски