Цвета Порязова

Мариела и Росен Колеви  имат  три деца,  собствен бизнес и живеят в Гара Бов. Дотук – нищо необикновено и различно.  Може би броят на децата донякъде, защото Мариела е на 33 г. и  не й е чужда идеята за още едно дете. Но, подчертава тя – осиновено. Това според нея е възможност да бъдеш човек докрай. Думите й са впечатляващи, но не това бе причина за нашата среща.
Младата жена е неизменна част от зародилото се в последно време гражданско общество в Гара Бов. Обединени около читалището, членовете му всеотдайно работят в името на една обща идея.
– Нашето читалище е център на духовността в селището – казва тя. –Всичко, което се прави в Бов, в някаква степен тръгва оттам. Като се изключат благоустройствените работи, всичко се заражда там – дали ще е художествена самодейност, дали някаква гражданска инициатива, дали проект, който да помогне на селото да се развива…И естествено, такива като нас хора подкрепят, помагат кой с каквото може.
Какви са тези „такива като нас хора”? В името на какво жертват от личното си време? Определено не е за пари, защото напротив – много от тях, включително и Мариела и Росен, са между спонсорите на различните изяви. Защо са от инициаторите на почти всяка инициатива в полза на селището?
– Първо ми идва  отвътре да участвам във всяко едно нещо, с което ще се помогне на моето село да остане, да го има.Знаем колко труден е животът, семействата бягат, децата в училището намаляват. По мое време имаше класове с по две паралелки.  Лично аз участвам в живота на читалището,на селото, за да се почувстват жителите му като едно цяло, моите собствени деца да  са горди с това, че живеят в Гара Бов. Защото нашето село си е най-хубавото.
Мариела не без гордост разказва още, че имат собствена фирма, започнали са от нулата, сами са си купили първата дърводелска машина и вече 14-15 години базата се дообогатява и развива. Дори специалността на големия син, който сега е в 11-ти клас, е насочена към реставрацията и дървообработването и вероятно ще продължи бизнеса на баща си.


И макар че не това беше темата на разговора ни с Мариела, то дава по-пълна представа за семейството. Децата от малки са самодейци в читалището, включват се във всички инициативи по собствено желание – играят народни танци, участват в театралния състав. Мариела от малка се е занимавала със самодейност,  играла народни и модерни танци, няма кръжок, в който да не участвала, свирила на пиано и в духовата музика… Със самодейността продължава и сега.
-Това сплотява и сближава хората – смята тя. – През 2004 г. се събрахме старите танцьори и решихме да направим нов състав, казва се „Нашенки”. При мен това си е „родово  изкривяване”, децата ми са вече четвъртото поколение, което се занимава с художествена самодейност.Помня, че не минаваше вечер, когато баба и дядо, родителите ми и ние, децата, започвахме да пеем и танцуваме. Добре, че човекът, с когото споделям живота си, също е патриот и най-много ме подкрепя. Тази година се наложи да поема като художествен ръководител танцовия състав на децата.За около месец и половина направихме един танц и съм много доволна.
Тук  в Гара Бов, се чувствам на мястото си. Живея в по-отдалечена махала,нямаме магазин, улицата ни е разбита, но не бих отишла другаде,защото е много красиво. С Росен помагаме със средства, доколкото можем и си пазим благодарствените писма за това.  Много хора са като нас, защото искаме селището не просто да се съхрани, а да се развива.
Проблемите на Гара Бов са като навсякъде. Един от плюсовете е, че сме близо до София, но това се оказа, че е и минус. Ние сме село от градски тип. Има различни програми за развитие на селските райони. Нямаме някакъв наследствен, потомствен занаят, с който да блеснем, за да привличаме евентуално туристи. Опитваме с програмите по еврофондовете да направим така, че за Бов да се чуе  – че е близо до София, че е хубаво място, където може през свободните дни да се дойде на разходка. За да се отвори местният бизнес  към този тип нови дейности ще мине много време.
Около 20-30 човека, предимно млади, са се ангажирали с изявите в полза на Гара Бов. Това ще доведе до промяна в съзнанието на хората – смята тя. И то в положителна посока. После разказва за инициативата да се почисти селището, в която се включили и стари, и млади.

Накрая ще завършим с това, че Мариела е магистър по философия. Може би затова мисълта й е бърза, а думите текат като поток. Може би затова е осмислила ценностите в живота и е подредила досегашния си живот така, че да отговаря на техните критерии. И видимо се чувства щастлива, давайки част от себе си за доброто на своето село.

Вашият коментар