След поредицата от книги и активно участие в литературния печат у нас и в чужбина Никола Николов ни поднася в широка гама най-прелестните звуци от поетичната си лира. Стиховете в най-новата му книга „Осъден на обич” са запомнящи се щрихи от картината на съвремието и пъстротата на духовните ни изблици и терзания. Тя е и своеобразен крайпътен камък в широкия друм на днешната поезия.
Авторът на стихосбирките „Когато прозорците са отворени”, „Звездите плачат”, „Вечерен сняг”, „Взривено равновесие” е оставил трайни следи в белетристиката ни. Помнят се сборниците му с разкази и новели „Къща за половин живот”, „Рамена за лък”, „От другата страна на нищото”, „Снежинка черноока” и „Безсънно дефиле”.
Особен интерес у читателите възбудиха романите му от трилогията „Прегазена котка”, „Танцът на слепоците” и „Ферма за чакали”, в които ярко са представени панорамата на злочестото ни всекидневие и портрети на политици, държавници и босове на подземния свят.
– Г-н Николов чувствате ли се специален човек и тежи ли ви славата на творец?
– Специален човек?… О, не, просто един от многото, търсещ себе си. А за славата? Не съм я търсил, раздавал съм се на словото, което смятам за дар от Бога, моя участ.
– И все пак не Ви ли се иска да се пише и говори за Вас и Вашето творчество повече?Автор сте на толкова много книги…
– Многобройни сa отзивите за мен и това, което съм създал. Какво повече да очаквам, в литературата съм, но и в сезона на наклоненото слънце. Не ми остава нищо друго, освен да се радвам на всеки изгрев. А защо не и на залеза, в него също има красота и мъдрост…
– Предел ли са 75 години за това да виждаш света около себе си с различни очи? Изненадва ли Ви все още някой или нещо?
– Преживял съм много – и радости, и скърби,изгубени приятелства, отхвърлени илюзии, несбъднати надежди… И вече май нищо не може да ме изненада. Особено в човешките взаимоотношения.
– Какъв е вкусът към живота у един утвърдил се с годините поет и белетрист?
– И сладък, и солен, и горчив. Но няма нищо по-прекрасно от това, че ни има на този свят. И ако след нас си нищо за другите не оставим, защо сме идвали, защо?
– Щастлив човек ли сте? Мечтаете ли за нещо още?
– Да, чувствам се щастлив. Спокойно мога да кажа, че онова, което съм желал, съм го постигнал. Магията е в това, че съм си пожелавал неща, достижими за самия мен. От малък желанието ми е било да пиша, да се науча да откривам същественото в живота, да различавам нюансите в нещата, онова, което окото улавя трудно. Постигна ли това, казвал съм си, ще срещна удовлетворението,а с това и радостта, че живея.
– Освен поезията кои други изкуства лягат най-добре на сърцето Ви?
– Музиката, особено класическата. И живописта. Те ме зареждат с емоция, ритъм и багри.
– Без какво не можете?
– Без Своге и Балкана стария – гръбнакът на България.
– Какво е Своге за Вас – случайна спирка в живота ви, пристан или нещо друго?
– Щастлива съдба. Омайно биле, което ме омагьоса и диша почти в цялото ми творчество. В една от творбите си съм казал, че Своге е столица на сърцето ми. Тук е кислородът ми.
– Кое най-много Ви отвращава у хората?
– Демагогията и бруталността, ненаситната алчност.
– Кои са ценностите в живота Ви?
– Трудът и творческото търсене. Свободата и достойнството на честен и буден гражданин.
– Какъв тост ще вдигнете с чаша вино?
– За това, че ме има. За творческия дух и близките на сърцето ми хора.За надеждата, че България ще пребъде.
На Своге, където
съдбата ме доведе
Обичам те!
Обичам те,
когато в хиляди гнезда
запеят твойте птици,
когато бърза в Искър гневната вода
и стреля с пръски по скалите.
Обичам те,
когато плаче мартенският сняг,
ранен от храбрите кокичета
и ручеи в неспирен бяг
лудуват като весели момичета.
Обичам те,
когато жълтият пожар на есента
в гората светне
и връх Грохотен като уморен овчар
плещите си с дебел халат наметне.
Обичам те,
дори когато Злият дол реве
и в дъжд с потоци мътни те облива.
Знам, слънцето букет ще ти сбере
в една дъга красива.
Прегоряло слънце
Сняг покри върха. И ручеят мълчи.
Няма глас дори на птица.
Прегоряло, слънцето клечи
като рижава лисица.
А пък аз съм все на път,
планината ме познава,
и пътеките скърбят,
ако ги забравя.
И вървя. От скат до скат.
Пулсът ми е още буден.
Често се обръщам и назад,
да не се изгубя.
Ще ми се и дълго да съм жив.
А лавина май че се задава…
Щом животът ми е тук красив,
нека и смъртта да е такава.
