За любителите на театралното изкуство в Своге и общината името Мариета Любенова не е ново. На нея се дължи създаването на любителските театрални състави „Асорти” при НЧ „Градище 1907” Своге и „АртИс” при НЧ „Възраждане 1928” Искрец.
Освен индивидуалните си отличия като любител актьор, тя е и носител на Голямата награда на международния театрален фестивал на името на Кръстьо Пишурка „Лом 2015-та” с пиесата „Муа у тупан” на Боян Папазов, драмата „Чума” по Йордан Йовков, с която театралният състав отново печели Голямата награда за спектакъл на IX–то издание на международния фестивал Лом 2016-та и наградата на публиката на XX–то издание на Международния фестивал за любителски театри Каварна 2017.
„Прах при прахта” по Харолд Пинтър е сред най-дискутираните и награждавани спектакли на фестивални сцени в Свищов, Асеновград, Белене, а „Великденско вино” по Константин Илиев оставя журито в Самоков без думи. Това е само малка част от биографията на един любител актьор, извървял пътя си на сцената до професионален режисьор.

– Здравей. Все се разминавахме с това интервю през годините. Как така му дойде ред?
– Този месец празнуваме ценен ден – на самодейността. За мен това е сърцето на българското читалище днес. А и защото сега имам какво да кажа.
Преди бързах, че чак от това бързане думи не ми оставаха… Неведнъж в живота си съм имала колебания накъде да поема и дали съм достойна за пътищата, по които се опитвам да хукна, защото при мен винаги е така – на скорост и без компромис. А любителското творчество, то е началото и продължава да е друм там, където държавата не може или не иска да достигне. Но то е и богата, нематериална страна на българина, защото нямането отвън никога не е било нямане отвътре.
Нищетата се шири в битието ни, но по чудо не превзема душата на тоя крив дявол – българина. Пази той, като последен дъх се е вкопчил в българските традиции и обичаи, както душа за косъм, преди да стигне Пъкъла, защото поне те не струват пари, а са ни безценни. Пази, но не всеки един от нас, което е много, много жалко. Но за нищоправещите българоподобни не мисля и да отварям дума. За тях има специални формати…
– Настояваше да говорим за последния ти театрален проект „Българщици”. С какво той е по-различен от предишните?
– Помня как преди няколко години намерих на сметище книга, с раздрани, но още вълшебни позлатени криле. Разгърнах я и онемях. На бунището беше захвърлена цялата история на България, изпята, изстрадана от човеци по тая земя, гледали я, грижили я, радвали я преди нас. И се задуших от гняв… от гняв и срам.
Една след друга изплаканите български народни песни ми се явяваха като образи и нямах друг избор, освен да дам живот на тия видения. Защото те крещяха да бъдат изровени от забравата. И най-неочаквано най-добрите ми помощници се оказаха млади хора, ученици, които за пръв път се докосваха до красотата на българските диалекти и до театралното изкуство. Жадни бяха и чисти. И омагьосани от изворите на тоя език, който е дал живот на културата на половината европейски свят. Сякаш за първи път чуваха майчината си реч, но защото го правеха със сърцата и душите си. И така се родиха „Българщици”.
Осребрих наедно с педагогиката и режисьорската си диплома за нещо българско, истинско и непреходно, със слово и вяра. Но нямаше да стане факт без подкрепата на Национален фонд „Култура”. Много подходяща възможност ми беше дадена чрез програмата за творчески стипендии. За пръв път не ми се наложи да се тревожа за реквизит и костюми и как, как да си ги набавя, защото вече разполагах със средства за това.
Стана лесно да оставя творческите си пориви да стигнат там, където ще се чувстват удобно – при публика. А тя не беше малко. Нито при отбелязване на Деня на Съединението, нито при Деня на народните будители.
– В Искрец?
– Къде другаде – там, където искреж искри. Някой го беше казал, не е мое хрумване. Усещам как селото ще се превърне в едно примамливо културно средище за уморените от столичния град хора.
Усилено работя в тази посока. Макар да нямаме „истинска сцена”, разполагаме с толкова алтернативни пространства и възможности, стига да имаш очи да ги видиш. Е, видях ги. Недостроена църква приюти този мечтан мой проект, а през април с ЛТ „АртИс” сме подготвили още една изненада за публиката.
– Добре, как един редови учител се осмелява да кандидатства по проекти? Не е ли въпрос на опит, специфични знания, време?
– Че няма как да разделя учителя от твореца – няма, но тук водещата е режисьорската ми страст. Тя ми отвори вратата към програма „Творчески стипендии на Национален фонд „Култура”. И аз съм от хората, които са убедени, че работи ли ти се, имаш ли добра идея, не бива да изпитваш притеснение и да опитваш да търсиш пътища за нейното реализиране.
Национален фонд „Култура” подкрепя творци и организации във всички направления на изкуството и то във време, когато тази подкрепа е толкова ценна, защото да си го кажем направо – пари за култура все няма. Силно препоръчвам на всеки един творец да търси протегнатата ръка на фонда, за да постига творческите си стремежи.
– А как тогава разделяш учителството и сцената?
– Не ги разделям. Себе си мога ли да разделя? Толкова много се допълват тия две страни на живота ми, че не мога да туря граница помежду им. Учител съм на сцената, използвам безброй помощни средства от инструментариума на театъра, за да разнообразявам учителската си практика и да радвам децата, че наистина не знам има ли край и начало това, което всеки ден живея. Аз дори не се замислям за това – щастливея го.
Със състава сме си извоювали най-престижните театрални награди, но по-важното е, че имаме любовта на нашата публика.
– За колко години на сцена?
– От дете съм по сцените, но да ръководя и режисирам… станаха седем, осем. Устроена съм да не мисля за вече отминалото. Казах ти – няма време. Гоня секундата, новата. Алчна съм. Това е. Връщам се само да си броя успешните студенти.
– Първо Своге, после Искрец. Каква е причината да смениш географски дейността на театралния състав?
– Защото в Искрец ми е по-лесно и не само… Срещам огромна подкрепа от НЧ „Възраждане 1928”, а и е родното ми място. Щастлива съм, че мога да допринеса за културния живот на тази донякъде капсулирана общност. За Своге дадох достатъчно.
– Ще сгреша ли ако предположа, че няма да си оставиш време за почивка след „Българщици”?
– Не. Най-доброто предстои. Винаги живея с тази нагласа и надежда. Предлагам да се срещнем и в следващия Ден на самодейността. Ще се боря за успешна творческа година!