Наскоро с нас се свърза младият поет и преводач Марко Видал, който е превел и издал на испански език част от поезията на Александър Вутимски. Дарил е 12 екземпляра от книгата на Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, както и на библиотеката в нашето читалище. Книгата вече се продава в софийската книжарница „Български книжици“.
Интересът към творчеството на нашия съгражданин подтикна редакцията на в. “Своге7“ да потърси г-н Видал, който бе любезен да отговори на поставените въпроси.
Предоставяме интервюто на вниманието на нашите читатели. Интерес заслужава и описаната от него история, която би могла да разкрие евентуални роднински връзки на Вутимски в Аржентина. Поместваме и снимки на представители на семейството от далечната страна с фамилия Вутови, които г-н Видал ни изпрати.
– Г-н Видал, кое и кога породи интереса Ви към творчеството на Александър Вутимски?
– През 2017 година попаднах съвсем случайно на поезията на Александър Вутимски. Първото негово стихотворение, което прочетох, беше „Стихотворения за синьото момче“. Останах много впечатлен от образа на синьото момче и също така заради меланхоличното усещане, което остана в мен и реших да продължа да чета негови произведения. Тогава прочетох и кратката му проза, есетата му и, разбира се, повестта му „Очите, които плачат“. Нещо, което много ценя в творчеството на Вутимски, е съчетанието на социално-колективното и на интимното.
Има и други теми в неговата поезия: бедността, социалния гняв срещу този несправедлив свят, социалната борба, алкохолизма, ужаса на войната, самотата в големия град, декаданса… тези други теми правят автора добър и достоен човек. През очите на Вутимски всичко става синьо – не само момчетата, също така и каруците, слънцето, небето, шапките, очите, челото, ръцете, фуражките… Синьото е цвета на недостъпното, на недостижимото, на бълнуването… на пиянстването.
Само интимните стихотворения на Вутимски и музиката на Boards of Canada (по-конкретно песента Aquarius) успяват да докосват моята най-меланхолична и носталгична нишка. Вдъхновен от тази група и от поезията му написах първия си кратък разказ на български „Синьото момче се оглежда“. По-нататък забелязах, че синият цвят присъства в CD–тата и в текстовете на музикалната група и синият цвят се превърна в много важен за мен символ.
– Разделят ви близо 80 г., но и двамата като творци сте на една и съща възраст. Това ли ви сближава?
– Всъщност, когато започнах да работя сериозно по превода на стихотворенията на Вутимски бях точно на 24 години. Много ми се искаше книгата да излезе от печат преди да навърша 25 години, но не беше възможно. Tози факт ни сближава, но също така ме вдъхновява, тъй като преди да се захвана с превода не бях обърнал внимание на факта, че той е починал на 24- годишна възраст. Знаех, че е починал твърде млад от туберкулоза и че не е успял да публикува приживе своя стихосбирка, но нямах представа, че е напуснал този свят точно на тази възраст. Когато осъзнах факта, че сме на една и съща възраст, много се учудих, развълнувах се и споделих факта с близките си.
Има и други факти, които ни сближават. Един от тях е доста интересен. Отдавна преподавам български език на испаноговорещи. Имам една група ученици от Берисо (Аржентина). Те са потомци на български емигранти, които, обаче, не са запазили езика. Имат голям интерес към българските традиции (дори имат асоциация и библиотека и организират фестивали за народни танци) и поради този техен интерес към културата им пращам разни преводи на български съвременни автори, сред който е и Вутимски.
Един ден ми писа една ученичка, защото била много впечатлена не само от поезията му, но и заради факта, че брат й и братовчедът й много приличат на Вутимски. Това нямаше да е толкова впечатляващо, ако фамилията им не беше Voutoff (Вутов). Оказва се, че прадядо им е от село Блъсничево (сега Румянцево) и се казвал (изписан на аржентински испански) Ivan Stefanoff Voutoff (Иван Стефанов Вутов).
Приликите на Вутимски с тези момчета е очевидна, а имат и една и съща фамилия. За съжаление, не знаем дали прадядо им е бил роднина на Александър Коцев Вутов, но се надявам ако някой наследник на Вутимски прочете това, да ни помогне да го изясним.
Друг интересен и вдъхновяващ факт е, че един колега на брат ми – фламенко танцьор (който не ме познава и не знаеше за преводаческата ми дейност), работи по един проект, в който синият цвят е репрезентиран чрез музика и фламенко танц. Танцьорът, като търсел в интернет литературни произведения, вдъхновени от синия цвят, попаднал на моя превод на Вутимски. В момента испанският танцьор чете поезията на Вутимски на испански и съм много доволен, че поезията, написана преди 80 години може да вдъхновява така артисти от други култури и дори от друг век.
– Смятате ли, че творчеството на Вутимски е актуално и днес?
– Докато светът, в който живеем, е така несправедлив, докато много хора продължават да се прикриват и да потискат чувствата си, поезията му ще продължава да бъде актуална. Все пак, темата за фрустрираната любов винаги ще е актуална, въпреки политическите обстоятелства. Любовта е тема, която е присъща на човека и на пишещия. Но Вутимски я третира по много фин и деликатен начин. Неговите любовни стихотворения не са „лигави“ или наивни, въпреки ранната възраст на автора. Любовните му стихотворения – със своята характерна двусмисленост и неяснота – карат читателя да се замисля и успява да предаде отчаянието, породено от липсата на любимия и да докосна емоционалната нишка на читателя.
– Вълнувате се от социалната тематика, от политика и социология, пишете в сп. „Нова социална поезия“. Мислите ли, че поезията и творчеството въобще правят света по-добър?
– Мисля, че поезията кара читателите да се замислят и също така ги окуражава. Може би поезията сама по себе си не подпомага директно да се променят нещата, но кара читателите си да се замислят, да разширят хоризонта си и ги подтиква към бунт. Вутимски е човек на съвремието си и като такъв изразява чрез стиховете си стремежите и проблемите на своето поколение. Най-политическите му стихотворения („Европа – Хищница“, „Ресторант“, „Скитници“) повдигат теми като колониализма, ужаса на войната, привилегиите и лицемерието на буржоазната класа… Убеден съм, че всеки човек, прочел тези стихотворения, ще се замисля върху тези проблеми и поне ще се пита защо светът е такъв? Друг въпрос е обаче как може да се стигне до реална промяна (но тук вече влизаме в политически спор).
Но нещо е много ясно – ако не признаем и осъзнаем проблемите на своето общество, няма как да се опитаме да променим статуквото. А поезията има силата да накара човекът-читател да постави всичко под въпрос, да се пита и да осъзнае състоянието си и на своето съвремие.
– Какво ви свързва с нашата страна?
– Аз завърших славянска филология в Университета на Гранада и специализирах български език и литература. Поради тази причина се преместих в София през 2016 г. и останах до края на 2019 г. Прокарах три години в София, през които имах възможността да опозная по-добре вашата култура, но също така и българската литература. През 2018 г. се запознах с литературното движение „Нова социална поезия“ и през миналия месец май станах един от редакторите на списанието. Сега живея в Испания и работя дистанционно като учител по испански и български, но въпреки разстоянието поддържам връзка със страната и продължавам да чета българска съвременна литература.
В момента работя по превода на три стихосбирки от български автори и препрочитам повестта на Вутимски „Очите, които плачат“. Надявам се скоро и прозата на Вутимски да види бял свят на испански.
– Какво бихте пожелали на своите връстници, на младите хора в нашия град?
– Да се поинтересуват от чужда, но също така и от местната литература. Когато бях в София, далеч от родината си, започнах да оценявам родното – литературата, музиката, традициите. Също така им пожелавам да бъдат себе си.
